Митове за партизаните преди 1989 година

Митове за партизаните преди 1989 година и след това – опит за развенчаване на митовете

Най-много митове за партизанското движение са създадени до 1989 година, но продължават да се създават и след това. И това е лесно обяснимо. Едните прекалявт с положителните оценки и  партизаните се издигат на героичен пиедестал като  им се приписват цели, които те не са имали, нито пък са реализирали.

Първата група митове са свързани със социалния произход на партизаните.

Според изследване на проф. д. и. н. Донко Дочев, преподавател в Аграрния университет в Пловдив, автор на книгата „Партизаните - мит и реалност" „от гледна точка на демографията това са хора, които произхождат преди всичко от селата - една значителна част, над 80%, имат селски произход. Това съответства горе-долу и на пропорцията на селското и градското население в страната от онзи период, но що се отнася до тяхното социално положение, картината се изменя. Средната възраст на партизаните е 24 години и 7 месеца, по абсолютен брой най-голяма е групата на 19-годишните, следвани от 21-годишните, 18-годишните и т. н. Най-старият партизанин е на 63 години, най-младият е Митко Палаузов, 12-годишен. Около тази възраст той не е единствен, но най-монолитна и най-компактна е възрастовата група между 17 и 32 години. Още над 30 години участието намалява, а присъствието на хора над 40 е под 1 процент. Това говори, че партизанската борба иска добро физическо здраве и жизнеспособна възраст, тъй като условията са сурови, знае се, че зимите са много тежки, изисква се голяма физическа издръжливост, боеспособни хора между 20 и 40 години и това напълно се потвърждава в изследването.

  Ако можем да очертаем обобщен образ на партизанина, той е 19-20-годишен, произхожда от селото, но е свързан с града било като ученик, студент или работник, най-често - занаятчийски работник. Той е със средно или незавършено средно образование, тъй като една част от тях излизат, както е известно, от ученическата скамейка. Този „обобщен човек" има 2.5 пъти по-високо образование от средното образователно равнище в страната. Спекулациите около това, че партизаните са били хора нехранимайковци, лумпени, не се потвърждава. А този тезис се потвърждава и от голямото участие на учители в съпротивата, на студенти, незавършили, както и на хора с висше образование. Така че един от резултатите на изследването е, че партизаните са били на едно доста високо интелектуално равнище за България, това отразява и в значителна степен съзнателния характер на участието на тези хора.

Тезата, че партизаните са били нехранимайковци, ниско образовани и престъпници, не се потвърждава и от голямото участие на учители в съпротивата, на студенти, както и на хора с висше образование. Това са хора, които в по-голямата си част нямат голям боен опит, една по-малка част от тях са служили войници, където по силата на обстоятелствата те получават необходимата бойна военна подготовка, т. е. това ги улеснява при организацията на лагерния живот, дисциплинира ги, създава умение за боравене с оръжие, тактически умения, докато по-голямата част от партизаните не са служили войници, а това създава проблеми. Като социален слой най-силно представени на пръв поглед са занаятчийските работници, следвани от дребните селяни, от работниците от промишлеността, от ученици, студенти, учители, служещи, интелигенти и т. н. Макар, че повечето партизани са от бедни смейства има и от средните слоеве, които трябва да преодолеят и по-големи психологически бариери, преди да се решат на тази стъпка, имат и какво повече да загубят. Преобладаващата част от бойците се включват доброволно и съвсем съзнателно в съпротивата осъзнавайки всички рискове, следвани от тези, които се включват по нареждане на партийните органи.

Вторият мит е свързан с твърдението, че на 9 септември 1944 година е извършена социалистическа революция. Но според историците това не отговаря на истината.

„А още по-очебийна е неправилната политическа оценка през есента на 1943 година, когато БРП взема курс към въоръжено въстание и масовизация на партизанското движение. По този начин комунистите изкарват неподготвени стотици хора в планините, най-вече в Пловдивската зона, а обединените сили на полиция, на ловни роти, на бойни полицейски отряди, на военните поделения нанасят огромни загуби и движението е поставено пред разгром. Тези неща се премълчаваха и се обясняваха по начин, който не отговаряше на историческата действителност.”++(Донко Дочев)

Друг е митът за всенародния характер на партизанското движение. В книгата си „Партизани” авторът Васил Колев развенчава и това табу. „ От многото цитирани откъси, взети от така наречената „партизанска” литература, личи, че обикновеният българин се е отнасял отрицателно или най-многото - с безразличие към въоръжената борба. Животът си вървял в своя коловоз, радости и тъги са се въртели във вечния си кръговрат. Сигурно е имало недоволство от властта (всяка власт поражда известно недоволство), но то не е подтиквало към всеобща съпротива, към бунтове и размирици. Такова поведение на хората ми се струва нормално и приказките за всенародната революционна борба са нескопосан опит да се засили положителната й оценка за бъдещето на страната.”

Много спорен е въпросът за бройката на партизаните. Данните за участниците и загиналите в Съпротивата са силно оцветени политически, както преди 1989 год, така и след демократичните промени. Според историографията преди 1989 година данните за участниците и жертвите в антифашистката борба /1941-1944/ и в Отечествената война, показват, че броят на партизаните и членовете на бойните групи надхвърлят 30 000 души. От тях 9 140 загиват. Броят на ятаците и помагачите достига 200 000 души. Убити са 20 070 ятаци и помагачи, а 2 139 къщи на партизани и ятаци са изгорени. В полицейските участъци преминават 64 345 души, в затворите и концлагерите – 31 250. В Отечествената война вземат участие 416 854 бойци, от тях загиват 10 753. Българската историография по време на тоталитарния режим, дава повече манипулиращи обществото политически оценки, отколкото информация, почиваща на достоверни исторически данни и факти.

Статистическите данни от полицейските архиви от преди 9 септември 1944 г., посочени от историка Иван Илчев, показват, че от 1941 до април 1943 година са убити 122 бойци. Други 6 000 са задържани за разследване и или са освободени, или са осъдени, или изпратени в лагер.След деветосептемврийския преврат през 1944 година в печата се появяват силно противоречиви сведения, за загиналите от 1923 до 1944 год., както и за числеността на партизанските формирования, за мащабите на действията им и по отношение на загубите.

 В „История на Българската комунистическа партия” за периода 1941-1944 год. се отбелязват приблизително подобни данни – “ в борбата са „паднали 9 000 убити партизани“ и над „20 000 ятаци и помагачи“, като се подчертава основно масовостта на движението. Една година след завземане на властта от ОФ, според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 год., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7 000 души.

Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни – броят на участниците е вече 50 000 човека. Според едно съвременно изследване, към 9 септември 1944 г., действащите партизани са на брой малко над 9 900. Данни за загиналите в партизанското движение, по поръчение на ЦК на БКП, са представени след многогодишно изследване от Музея на революционното движение в България.

В издадения през 1972 год. албум „Звезди във вековете” представящ информация за загиналите участници от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. в политическите борби на левите политически партии, загинали като нелегални, като участници в бойни групи, в партизански акции, като ятаци, както и участници, обесени в затворите, без изрично да е упоменато, че са осъдени на смърт са общо 2 380 човека. Осъдени на смърт с изпълнена смъртна присъда са общо 68 човека. Данните, публикувани в албума, са много различни от оповестяваните през предходните години на комунистическо управление и много близки до онези, които биват публикувани след 1990 година. Според други източници (проф. Д. Даскалов; също така – полицейски архиви от тези години), осъдените на смърт с изпълнена смъртна присъда са 330 души. Публикуваният от Българския Антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение включва трите имена, година и място на раждане, форма на участие, дата и обстоятелства на гибелта. Общия брой на загиналите е 3055 човека. По искане на Георги Димитров за справка относно числения състав на партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП е изпратена шифрована телеграма, в която се докладва че: „…В партизанските отряди около 25-30 % са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав – в отрядите главно са младежи, от тях 70-75 % са селски бедняци, около 20 % са работници, останалите са от интелигенцията. “и „…в 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека“ и още, че има окръзи само с по няколко десетки партизани, например – Хасковски – 20 души, Варненски – 40 души, Старозагорски – 50 души, а в Русенски, Бургаски и Търновски въобще не съществува партизанско движение.“. За да даде тежест на участието на България във войната срещу Германия, правителството представя на Парижката мирна конференция данни, които включват 29 210 жертви антифашисти и ятаци, като 900 от тях са убити като партизани, издадени са 1590 смъртни присъди и т. н.
Митове за партизанското движение са създадени и се създават до 1989 година, създават се и след това. Преди 1989 год. комунистическата власт упорито възвеличава делата им и ги превръща в герои за цели, които нито те са си поставяли, нито някой им е поставял, нито пък са реализирани.

Митът за оръжието на партизаните. Тъй като повечето от нелегалните не са разполагали съ собствено оръжие, те са били принудени да крадат от германците, както и от родната армия и полиция. Нелегалните групи са се „самообслужвали” от складовете на българската армия, като са грабели пушки Манлихер, Берданка, Мартини, пистолети, боеприпаси. А по време на нападение бойното поле направо се е превръщало в „пункт за безплатна доставка” на оръжие, директно набавено от поваления враг. Получавали са и по-модерни оръжия, директно от Антихитлериската коалиция, които със самолети нощем, на точно определено място се е доставял необходимия арсенал.

Митът за "героичната партизанска акция при Жабокрек". Продължава да се подкрепя твърдението, че при Жабокрек „е проведена  най-голямата партизанска акция в България“ и е унищожена „група за фронтово разузнаване, печатаща фалшиви пари за балканските страни“!
Според много хора това възвеличаване на едно събитие, което не отговаря на истината, продължава в продължение на десетилетия. За съжаление никой не се наема да каже официално какво действително се е случило при Жабокрек. След 1944 година за него се съчиняват и пеят песни, а художници „активни борци“ рисуват „епични картини“, някои от които влизат в учебниците. И до днес ежегодно се чества „героичното“ събитие.

Според отрицателите през 1944 година в почивната станция се възстановяват 18 ранени германски войници и един офицер (според други източници 33 и още две сестри и един лекар). Германците не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. Станцията се охранява от взвод български войници.

За да се прояват, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова търсят помощ  от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира „внушително партизанско съединение от 250 борци“, т. нар. Обединен рило-пирински партизански отряд с командир Желю Демиревски. Несрещнали „въоръжен до зъби враг“, шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е eдна от версиите за тази прословута „антифашистка акция“. В друга псевдоистория пише: „Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива. Групата на германофашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе унищожена.“ И се доуточнява, че вследствие на тази „вихрена“ атака жертви сред нападателите нямало, но са убити 18 „хитлерофашистки войници“. И за да се подсили ефектът от „вихреното нападение“, се упоменава, че било иззето „голямо количество оръжие“. Над всичко доминира „партизанската смелост“ и „песента на картечниците“, които били „унищожили“ къде 30, къде 100, та и повече дори „хитлерофашисти“.
След 1990 историци и журналисти, основавайки се най-вече на сведения от комунистически истории, спомени на „борци“ и свидетелства на очевидци, разкриват истината за тази прословута акция. Останалите все още живи нейни „смели“ участници предвидливо си мълчат, но това не им пречи да си я честват.

Митът, че комунистите са железни хора и могат да изтърпят всякакви изтезания. Популярният стих от Веселин Андреев: "Не човек, а желязо"  насажда години наред тази представа, която трудно може да се приеме за вярна. Но и този мит е развенчан особено след поредицата "Тайните на старите полицейски досиета", публикувани от в.”Труд” през 2010 година, която предизвиква много спорове.  Според историка академик Георги Марков тези хора са подлагани на нечовешки изтезания. „Вадили са им ноктите и това не е било най-страшното. Така че не само ще проговарят, но и ще признаят неща, които никога не са вършили. Неслучайно мнозина са казвали : "Убий ме, но не ме мъчи." Някои се самоубиват, за да се спасят от страданието.” Това според  Георги Марков не може да се нарече предателство, но никой човек не би могъл да изтърпи такива мъчения^.3

Митовете, които се създават след 1989 година, отиват в другата крайност. Поради силните политически пристрастия се стига до пълното отричане на всичко, което до този момент се афишира за истина.

Партизаните са определяни като безидейни хора, които са търсили приключения или са се крили в гората, за да дочакат изгонването на германците и да се възползват от властта. Презрително-иронично те са наричани „шумкари” или „шумци”.

Може би все пак трябва да се приеме фактът, че по този начин те са изразявали своя протест срещу това България да е в "приятелски и съюзнически" отношения с Хитлер. Те не са искали България да обявява война на Англия и САЩ, да извозва евреите към газовите камери в Аушвиц. Може би повечето от участниците чрез тази форма на протест наистина са вярвали, че постъпват единствено правилно и че изпълняват своя граждански и хуманен дълг? Някои историци все пак признават, че партизанското движение създава възможността след войната на България да не се гледа като на безропотен Хитлеристки послушник. Защото според тях България няма друг принос в борбата, тъй като е подписала Тристранния пакт с Германия и другите страни, предоставя своята територия на Германия в нейната война срещу всички  народи, не само срещу Съветския съюз.

Пълното възвеличаване и дори „обожествяване” на участниците в Съпротивата, както и пълното отричане, е противопоказно и от историческа, и от национална гледна точка, защото това, с което България може да се съизмерва с антифашистките сили в света, е именно антифашисткото движение, в това число и партизанското движение.