Протестите в историята

Протестите в историята – недоволство, противопоставяне, бунтарство

ТЕМА: Партизанското движение между митовете, реалността и съвременния  прочит на събитията от едно сурово и противоречиво време

„От изкривяването на паметта вероятно научаваме повече за обществото, отколкото от достоверната памет.”*

             

 Въведение

              Каква е истината за българската история?

              Какви са причините за множеството протести и бунтове, които през различните епохи пораждат народното недоволство?

              Кои са действителните герои и кои измислените, за да обслужват нечии политически и идеологически цели?

              И защо някои от тези събития пораждат толкова противоречиви оценки и крайно полюсни позиции?

              Защо  25 години след 1989 (в условията на демокрация) не са достатъчни  за историците, за да развенчаят митовете и да откроят истината от лъжите, свързани с партизанското движение?

              Следвайки тези безкрайни въпроси „Защо?” ние започнахме да търсим отговори, но сега сме повече объркани отколкото в началото. Следвахме историческата хронология, но без да се впускаме в подробности. Оказа се, че много от материалите, свързани с партизанското движение и антифашистката борба, не се пазят вече в музеите. Някои неща са унищожени, други са „скрити” в забутани малки стаички и никой не може да ги види.

          Историята на България е дълъг и лъкатушен път на върхове и спадове, на непрекъснато търсене и усъвършенстване, но винаги близо до изискванията на времето. Поколения са минали по отъпканите пътеки, оставени от дедите ни и са продължили напред, кога по успешно, кога с остъпления от наследените ценности или повтаряне на вече допуснати грешки. Склонни да са критично настроени и по-често недоволни от предците си. Хората предпочитат да се вглеждат строго в недостатъците на миналото, а не в това, което те самите са създали в настоящето. Нали всяко поколение трябва да се стреми да остави нещо значимо след себе си!? Дълъг и мъчителен е пътят на отрезвяване, на драматичната битка между  фанатичната вяра и истината. Коя истина да следваме ние и на кого да вярваме? Кои страници от историята са достойни за преклонение и кои повод за заклеймяване?

             Дж. Оруел преди много години предрича, че политиката пише историята всеки ден както си поиска, и се оказва прав. Това виждаме в последните години и в България по отношение на събития от по-близкото (преди 1989 година) и по-долечното (преди 1944 година) минало.

             Кои са партизаните и герои ли са партизаните?

             Тезата, която доминира в официалната историческа версия по тоталитарно време, е, че това е велика и героична епоха, самите партизани пък сред поддръжниците на тези, които ги развенчават, са характеризирани като "подпалвачи и обирджии на мандри", необразовани и криминално проявени.

             Ние не можем да кажаем как точно е било - нито сме историци, нито сме съвременници на онова време, когато на приливи и отливи се поставя въпросът: „За и против”. Като съдим, че героизацията на партизанското движение допреди двайсетина години създава митове с повече патетика отколкото факти, вярваме, че някои неща са доста преувеличени и затова историците трябва да си кажат мнението. Предполагаме, че не всичко е вярно, но че не трябва всичко да се отрича също е вярно. Това означава, че се нуждаем от трезв и обективен подход към тази част от историята ни, наречена: "Партизанско движение и антифашистка борба". Но едва ли някой неангажиран политически и непредубеден специалист в скоро време ще го направи. Могат ли да се съберат парчетата от най-разнородни и противоречиви източници, за да се възстанови мозайката, изобразяваща картината на живота на нашия народ през отминалите времена? Смятаме обаче, че младото поколение трябва да знае  докъде стига истината и откъде започва лъжата. Но докато истината има две страни, взаимно изключващи се, това няма да стане. И сега питаме: На кого трябва да вярваме?

             Правдива ли е историческата памет?

             От Паисий насам съществува своеобразен култ към паметта за миналото, но в последните години се изразява по по-различни начини. Силният интерес към историческото минало от 20 век и ретроспекцията се прави с цел да се отрича и напълно изкриви и опорочи паметта за това минало.

              Човешката памет е така устроена, че след време губи подробностите и детайлите на много дати и събития. Те избледняват и изчезват. Остават само контурите. Тогава на помощ идват фактите, останали по страниците на историята и спомените. Но спомените са субективни, а понякога съществуват причини те да се прикриват или видоизменят. Според личния интерес или от страх. Нашето преломно време е изпълнено с примери за това как някои спомени са „поукрасени”, а други – премълчани. Трябва по-често да се вглеждаме в тях без предубеждение, за да видим истинския образ на света, мястото, където се намираме, и посоката, в която вървим.

             Традицията трудно може да се изкорени, затова нашите бащи и дядовци гледат с носталгия към близкото минало. Обществото се преустройва  бавно като се колебае какво да вземе със себе си. Не е лесно да се изхвърлят старите вещи, нито да се загърбят старите навици. Преустройството във всички сфери на живота не е само промяна на битието и съзнанието. То е съдба, а в битката, когат се решава съдбата на една нация, безразлични и неутрални зрители не може да има.

              В нашето общество за съжаление винаги е имало хора, които „мъдро” са изчаквали настрана, за да се възползват от създалата се политическа ситуация.

              Неоправдано е обаче хвърлянето от една крайност в друга с отричане на всичко, което е било, или с възвеличаването като добри и героични на събития, неподкрепени от времето с факти и цифри. Хората са склонни да не се вслушват в трезвите преценки на историците, не отдават достатъчно внимание на истината и затова често съжаляват.

              Би трябвало историята да поучава, а не да преиначава събитията и да фалшифицира фактите.

              За съжаление историята в България е по скоро място за разкриване на партийни пристрастия, отколкото за обективни и реални преценки, особено когато се отнася до темите за партизанското движение и ролята на комунистическата партия по време на Втората световна война и последвалото комунистическо управление на страната до края на 1989 г.  И ето, вече почти четвърт век, вместо да затихват, страстите непрекъснато се разгорещават и споровете продължават   със същата сила и непримиримост.

              

Предпоставки за разнообразни форми на протести и бунтове през различните периоди в историческия път на българската нация.

             Протестните движения имат дълбоки исторически корени. Те са свързани със създадените традиции в борбата срещу чуждоземните поробители в резултат от свободолюбието и непримиримостта на народа ни пред чуждия гнет. Още от годините на византийското иго това са бунтовете на Петър Делян, Георги Войтех и др. Не закъснява и първият социален протест на богомилите, които според думите на презвитер Козма „хулят богатите, учат към неподчинение на господарите, ненавиждат царя, ругаят старейшините и заповядват на робите да не работят“.¹

              Плод на свободолюбивия дух на българина и на нена­вистта му към безправието, мизерията и нищетата е и протестът на селския пастир Ивайло през 1277 година.

              Свободолюбивият българин не скланя глава и след па­дането на България под страшното османско владичество (иго). За близо петте века османско робство българският народ подготвя и провежда повече от четиридесет въоръжени бунтове и въстания.

               Готовността за саможертва пред олтара на свободата  намира израз в смелите протести на хайду­тите и четниците, в неравната им борба срещу вековния поробител.  Народът вярва в тяхната сила, вярва в победата, благодарен е на тяхната закрила и помощ. И ги подкрепя. Така се раждат легендарните образи на Стра­хил, Момчил, Сирма, Индже, наричани от народа „страшни войводи“ или „страшни хайдути“. Протестите раждат герои, а от там – митове и легенди. Кулминацията на тази вековна протестна вълна в резултат от натрупания опит е Априлското въстание.

Протестите и бунтовете продължават и през следващите епохи. Да си спомним за Владайското войнишкото въстание, за Септемврийското въстание и партизанската борба през 1924-25 година. И при всичките тези събития е имало както хора, които съчувстват на протестиращите и им помагат, така и такива, които не са ги поддържали, но не са били и техни врагове.

           Протестите като форма на недоволство, които продължават на приливи и отливи и до нашето време, показват чувствителността на народа към неправдите. Независимо кой ги причинява – свой или чужд.

           Партизанското движение и антифашистката борба в България

            „Когато народът ражда своите герои, те не са нито леви, нито десни, те са негови.” ⁴

             Политически предпоставки за партизанската борба през 1941-1944 година

             Втората световна война започва на 1 септем­ври 1939 г. с нападение на немскофашистка Германия сре­щу Полша. Войната изостря политическата обстановка в района на Балканите, където се преплитат интересите на западните държави — Англия, Франция, Германия и САЩ. Това не е война между държави, а война между демокрацията и фашизма. Това проличава в усилващата се съпротива на поробените или заплашени с угнетяване народи...Борба в защита на националната независимост, против фашистката агресия.⁵

             Особен интерес към Балканите проявява фашистка Германия. Като се стреми се към световно господство, тя иска да държи в свои ръце пътищата към Близкия и Средния Изток. Но заедно с това територията на балканските дър­жави е и на удобен път за подготвяното нападение на фашистка Германия срещу Съветския съюз. Германия се опитва и с дипломация, и с оръжие да си осигури този плацдарм. В това я улеснява българското правителство, което, за да угоди на немските фашисти, побързва да „покани“ хитлеристката армия в България, под претекст, че защитава националните интереси. Територията на България се превръща в изходен пункт на германските войски срещу Съветския съюз и балканските държави. Българските пристанища и летищa стават бази на хитлеристката армия. Ускорява се икономическата, военната и политическата подготовка за присъединяването на страната ни към „Антикомуни­стическия пакт“.

              Българският народ не може да приеме спокойно въвличането на България във войната на страната на фа­шистка Германия, и издига глас на протест срещу предателството на правителството, издига искане за мир, демокрация и свобода. Създава се  широк народен фронт вътре в страната. Трудовите хора, работниците и селяните от цялата страна се вдигат на борба чрез масови протестни събрания, стачки и изложения до правителството. Още през 1940 г. българският народ най-категорично се изказва против въвличането на Бълга­рия във войната, против скъпотията и безработицата, против заробващите договори. Икономическата борба за увеличаване на заплатите и подобряване на трудовите условия често завършва с политически искания за ненамеса във вой­ната, за балканско разбирателство, за преграждане пътя на империалистическата агресия, за съюз със Съветския съюз. Така на събранието на двадесетте хиляди безработ­ни във Варна и на стачките на тютюноработниците и обу­щарите в Пловдив и София, в които участвуват общо 9800 души, работниците издигат политически лозунги. Стач­ките през месец юни в София, в които взимат участие 20 000 тютюноработници, 5000 текстилци и 5000 от други от­расли.

             На народното негодувание правителството отговаря със силен полицейски терор. За тази цел е приет специален закон за защита на нацията. Под неговите удари попадат стотици патриоти, за­щото разобличават предателството на българската правителство. Националистическата, шовинистична пропаган­да си поставя за цел да докаже, че интересите на стра­ната са неразривно свързани с фашистка Германия, че националното обединение на България може да се из­върши само при гаранциите на „велика Германия“. С това буржоазното правителство подготвя общественото мнение за окончателното продаване на интересите на стра­ната, за присъединяването на България към „Оста Рим— Берлин—Токио“, което според тайното договаряне между германското и българското правителство трябвало да се случи на 26 ноември 1940 г. във Виена.

            Мощната протестна вълна отлага, но не осуетява трагедията. Като допуска Хитлеровата армия у нас, правителството подкопава приятелството и със съседните държави Гърция и Югославия, тъй като България е из­ползувана като изходен пункт за нападение срещу тях. През месец април 1941 г. фашистка Германия окупира тези две страни, а част от българската армия използува за „под­държане на реда“. Този факт отключва нова протестна вълна и организирана съпро­тива. През януари 1941 г. са арестувани хиляди комунисти и безпартийни и под­ведени под съд като „нарушители на обществения ред“. Отнет е мандатът на депутатите комунисти. По-голямата част от тях са интернирани. Законите, насочени срещу борците против фашизма, са изменени и допълнени с редица изключително строги клаузи. Увеличени са санкциите за обвинените в комунистическа дейност, потъп­кани са най-елементарните свободи на словото и печата. Но тези мерки не сплашват народа. Борбата против въвличането на България във войната продължава да расте. Почти всеки ден градовете и селата осъмват с лозунги и позиви. В тях се прокарват искания срещу присъствието на  германците на територията на страната, протестира се срещу поскъпването на живота, срещу мизерията и безработицата, срещу фашисткия терор.

            През м. юли 1942 година по Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт - коалиция между БРП (к), БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено”. Тя се обявява за „недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, (т.е.за връщане на българските земи и население, отнети по силата на Ньойския договор от 1919 г. и завладени от германския Вермахт), за скъсване на съюза с Германия, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения със СССР, Великобритания и САЩ, възстановяване на гражданските свободи, отмяна на противоконституционните закони, неизползване на армията с противонародни цели, разпускане на профашистките организации на ратници, бранници, легионери и други подобни, изкореняване на расовата омраза.“ През м. август 1943 година БРСДП (широки социалисти) се присъединява към ОФ.

             Народното негодувание в България достига връхната си точка по време на вероломното нападение на хитлеристката армия срещу Съветския съюз. Започва партизанската борба.

             Цялата същност на партизанската борба, нейните цели са изразени в последните две изречения — да бъде уни­щожен фашизмът и освободен народът. А за да се осъществи това, нужна е борба, организирана и добре ръководена. „Организационната структура, съставът, вътрешният живот, както и тактиката, методите и средствата за борба на четите се определят от законите на партизанската война, от целите и зада­чите на Отечествения фронт и от конкретната обстановка в широкия смисъл на думата.“²

             През пролетта на 1944 правителството решава да смаже партизанското движение и въоръжената антифашистка съпротива. Мобилизирани са около 100 000 войници, полицаи и жандармеристи, които са хвърлени в масови акции срещу партизаните. Резултатът обаче е далеч от желания - с наближаването на Червената армия към България все повече хора се присъединяват към партизанските формирования.

              Партизанското движение в България е организирано от Българската работническа партия (БРП(к)) и обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което е официален участник в Тристрания пакт по време на Втората световна война.

Нахлуването на Германия и някои от съюзниците ѝ в СССР на 22 юни 1941 предизвиква остри реакции сред левите и русофилските среди в България. Още същия ден ЦК на БРП разпространява призив „да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм“. Два дни по-късно, на 24 юни, по директива на Коминтерна БРП обявява „курс на въоръжена борба“ срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов.

              Политическото ръководство се осъществява от Политбюро на БРП(к). През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, а не на четите. Те извършват саботажни акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и терористични акции – убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Дейността им нанася удар по подкрепата за властта в България. Властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях.

              Първата партизанска чета е създадена през юли 1941 в Разложко. До края на същата година възникват чети в Баташко и Източното Средногорие, както и партизански групи в Панагюрско, Ловешко, Севлиевско, Габровско, Сливенско, Ямболско и др.

              В края на август 1944 г. на територията на България действат 1 партизанска дивизия, 9 партизански бригади, 36 партизански отряда и няколко самостоятелни партизански чети и стотици бойни групи.

         Партизанско движение в Пиринския край:   

           НАЧАЛОТО

         «И сам воинът е воин» 

           Решихме да пишем за първия партизанин Иван Козарев, за първия партизански командир Никола Парапунов и за първата партизанска чета в Пирин.

Две причини ни поведоха в тази посока: Първата е, че в Добринще, родното място на Иван Козарев, където все още неговото име ражда легенди и 70 години след смъртта му, не е разрешена мистерията около неговата гибел. Втората причина е, че все още има хора, които са го познавали и могат да споделят спомените си.

          Иван Козарев е Първият воин в едно противоречиво и жестоко време, а трудно е човек да бъде от първите. Трудно е, защото първите често ги преследва опасността да останат самотни, неразбрани, без съратници и последователи и да не бъдат оценени по достойнство от съвременниците си.

           Първите служат на една цел, която огрява хоризонта на справедливостта като ярката светлина в зората на новия ден. Първите знаят какво да очакват от бъдещето, преди да са го видели. И затова остават завинаги в него.

Така започва легендата за самотния поборник, предпочел да търси спасение в планината, отколкото да попадне отново в затвора.

             На 7 февруари 1941 г. като куриер на Околийския комитет на партията в Разлог Иван Козарев пренася нелегална литература за Неврокопско. Край с. Обидим пъдари се опитват да го арестуват и за да не попадне в ръцете на властта, професионалният революционер, лежал в затворите за комунистическа дейност, минава в нелегалност. Козарев добре разбира, че го очаква тежък, изпълнен с лишения и опасности живот. Но не се поколебава нито за миг в своето решение.

              Той предчувства, че неумолимия ход на събитията налагат да се даде отпор на създалата се ситуация в България и да се започне протестно движение.

Самотният живот в планината не му пречи, като ловец често е бродел по гората. Този човек е бил невероятен ловец с изключително точен мерник. Още като младеж си спечелва прякор Мечкаря, заради ловните си умения. За него не е било проблем да простреля между очите дива коза и това свое умение той не един и два пъти демонстрира пред турстите, които води из планината. Хората са го наричали Вилхелм Тел, с респект пред точното му око. Тази му природна надареност и придобит ловен усет към опасностите му помага в студената зима на 1941 г. да достигне до прозрението, че се задава голямата революционна битка.

През април-май 1941 година Иван Козарев вече е напуснал дома на Димитър Ваканчин от Банско, където в продължение на два месеца намира сигурен подслон. Убежище на Козарев става планината. Една вечер прескача до родното си село, за да каже на всички  в кръчмата, че не е разбойник, за какъвто го е обявила властта, а е комунист, който се бори за доброто на хората.

             Тази случка днес се разказва почти като легенда в Добринище. Но има и исторически документ, който е доказателство за възмущението на Козарев, че е нарочен за разбойник. На 25 май 1941 година той изпраща писмо до председателя на Народното събрание. Според запознати писмото го има в архивите. В него обикновеният селски човек, подгонен яростно от властта заради идеите си, казва на господа депутатите: "Като изработвате амнистия, дайте пълна и безусловна за всички политически престъпления, за да засегне и мене с моето "политическо престъпление". То се състои именно в това: в началото на февруари 1941 г. пренасях една връзка вестници "Работническо дело", орган на Работническата партия в България. Същите вестници попаднаха в ръцете на разложката полиция, а пък аз успях да избягам и до днес се укривам в Пирин. Полицията ме е обявила чрез бюлетина си за разбойник, макар че нищо не съм откраднал, или чуждо присвоил, защото това е противно на моите идеи и разбирания... Желанието ще ми е да обърнете внимание на моите искания и да дадете пълна и безусловна амнистия и легализиране на Работническата партия."

              Полицията на няколко пъти се опитва да залови Иван Козарев, но всички нейни опити са безуспешни. Властта обаче преценява, че нелегалният комунист става много опасен за сигурността на държавата, защото и други могат да последват примера му. Издадена е заповед Иван Козарев да бъде заловен жив или да бъде ликвидиран!
              На 25 юни 1941 г. околийският полицейски началник в Неврокоп заповядва на трима свои подчинени да заминат незабавно за Банско, където да са на разположение на Разложкото полицейско управление, натоварено да залови Иван Йорданов Козарев от с. Добринище, подвизаващ се в землището на селото си. През нощта на 25 срещу 26 юни 1941 г. в местността Струго над Добринище полицията организира засада - 16 полицаи от Разлог, Банско, Добринище и Неврокоп срещу нелегалния деец. В тази местност в края на 40-те години на отминалия век след две години упорита работа Иван Козарев си прави собствен рибарник за отглеждане на пъстърва. Негови съвременници разказват, че не парите са били в основата на това доста смело начинание, а най-вече желанието да докаже на властта, че хората като него са с предприемчив дух, че не са лентяи и нехранимайковци. С огромни физически усилия и упоритост Козарев успява да прокопае сам, с двете си ръце, и да иззида с камъни трите огромни басейна. И след като става нелегален, Иван Козарев много често обикаля рибното си стопанство. След време Казарев сам разказва как полицията успява да влезе в дирите му в първите месеци на нелегалния живот: "Врагът видя, че трудно ще ме улови, затова започна да прибягва до хитрост. Горският отбиваше водата от рибарника ми и следеше дали ще бъде пусната отново. Знаех, че това не е случайно, но ми беше жал за рибите, отгледани с толкова мъка. За да не измрат, нощно време пусках водата. От това те разбираха, че се навъртам около рибарника и ми устроиха засада, за да ме заловят или убият. Това се случи на 26 юни 1941 г.", споделя Козарев. Почти през целият ден на 26 юни 1941 г. полицията стои в засада, убедена, че ще се справи с този "опасен човек". Иван Козарев наблюдава от местността Могилата своя рибарник, но не успява да забележи нищо съмнително. Оставя пушката и раницата си до едно дърво, наметва палтото си. В него поставя пистолета и един пълнител и тръгва. После чува внезапен вик да се предаде. Оглежда се и разбира, че е попаднал в засада. Благодарение на своята съобразителност Иван Козарев успява да разпръсне блокадата и невредим да се изтегли към Пирин планина. След време тази престрелка определя Козарев като герой,  въпреки че в сражението той не убива никого, а само ранява няколко полицаи. Но с тези изстрели Иван Козарев поставя началото на организираната въоръжена антифашистка съпротива не само у нас, но и на Балканите. Историята е отбелязала чрез полицейските донесения този факт на страниците си. Изстрелите потвърждават и думите му, изречени няколко месеца по-рано, че няма да бъде сам в нелегалните пътеки на борбата. В края на юни няколко антифашисти от района поставят началото на първата партизанска чета в България, в която се включва и Иван Козарев с името Балкан.
Зареждат се дълги години тежък партизански живот. Две зими Иван Козарев прекарва сам над Добринище. Отново доказва своята нечовешка издръжливост и умението си да оцелява при извънредно трудни условия. И днес много хора, които виждат каменното му скривалище в местността Чатарлъка, се питат как е могъл да изкара изключително тежката зима на 1941 година с малко храна и няколко кожи за завивки?

Казват, че Козарев не е обичал да разказва за тези дни...

На 26 юли 1941 г. заедно с Никола Парапунов Козарев създава първата партизанска чета и приема името Балкан. Командир на четата става Парапунов.

По зла ирония на съдбата първият партизанин с кодово име Балкан не загива от ръцете на преследващите го полицаи, а загива от куршум на близкия му приятел и верен ятак Александър Пицин от Банско. Иван Козарев е убит от своите.

На 2 април 1944 г. в Разлог се получава следната телефонограма, изпратена от кмета на Добринище: "Донасям, че днес, 2 април 1944 г. към 16,30 часа източно от Добринище, Разложко, на един км от пътя за Неврокоп, вдясно от същия път е намерен трупът на нелегалния Иван Йорданов Козарев от Добринище, облечен в горска униформа, въоръжен с парабелум, една английска бомба, един нож, един патрондаш с 32 патрона. Трупът е прибран в общината". Така накратко е хроникирана смъртта на първия партизанин в България и на Балканите Иван Козарев (Балкан), за чиято глава тогавашната власт обявява награда от стотици хиляди левове. Четири години полицаи и агенти слухтят за залавянето му и изведнъж трупът му, както се казва, им е поднесен наготово.

                 Така започва мистерията около смъртта на Балкан. Има няколко версии, свързани със смъртта му. Едната е, че Козарев е убит случайно поради невнимание и лоша видимост.

                 Самата смърт на Козарев впоследствие ражда версията, за която местните хора в Добринище упорито продължават да говорят и в наши дни, макар че от събитието е станало преди много години. Според нея първият партизанин бил удушен в Добринище и след това тялото му е пренесено с волска каруца и оставено на мястото, където е намерен. За поръчител на убийството е посочен Шефа, както Първия и Втория. Тази мълва тръгва още при намирането на трупа на Козарев, когато при вдигането му хора от селото не виждат кръв по земята.  Други разпространяват версията, че командирът на ІV въстаническа оперативна зона Крум Радонов заповядал да убият Балкан, защото се страхувал той да не се домогва до лидерския му пост. Истината за това  събитие обаче е само една - Иван Козарев  загива вечерта на 31 март срещу                       1 април 1944 г. при трагично стечение на обстоятелствата от куршум на свой другар. Трагична ирония на съдбата или злонамерено деяние – историята мълчи и може би никога няма да се разбере цялата истина.

                Трупът на партизанина няколко дни е изложен на площада в Разлог, след което е заровен в едно дере близо до военните погреби. Веднага след Девети септември тялото на Иван Козарев е намерено с помощта на един от полицаите и е препогребано на лобното му място. От тогава е паметникът на лобното място, на който и днес все още стои надпис: "Борец за народно благоденствие".

                

                Не по-малко трагична е съдбата на първия партизански командир Никола Костадинов Парапунов. Командир на Разложката чета, командир на Четвърта Горноджумайска въстаническа оперативна зона на НОВА.

                  Никола Парапунов е роден на 1 юли 1909 година в град Разлог(Мехомия).               Завършва в София строителния техникум и се завръща в родния си град. Младият комунист е възприел комунистическата идеология като свое дълбоко убеждение. Заедно с Кръстьо Стойчев възобновяват младежката комунистическа организация, събират около себе си оцелелите след Септемврийското въстание и създават Градско и Околийско ръководство на комунистическата партия. Не след дълго той е издигнат за секретар на Окръжния комитет на Партията. Неуморната и трескава организаторска дейност на партийните и младежките организации не остава незабелязана от властта. Полицията успява да внедри агент-провокатор сред комунистите и списъкът на партийните ръководители попада в ръцете на полицията. Никола Парапунов е арестуван, пред съда се държи с достойнство на революционер и поема цялата отговорност върху себе си. Провалът е само в разложката градска организация. Осъден е на 15 години затвор. В затвора  Парапунов прекарва 8 години от младостта си. Излиза 32-годишен, изграден като зряла политическа личност. От октомври 1941 г., освен че е пълномощник на ЦК, е издигнат и за секретар на областния комитет на БКП.

                Той поема огромната политическа отговорност с твърдото убеждение, че БКП в борбата срещу фашизма ще спаси страната ни от нова национална катастрофа.
В тревожно писмо до своите съратници в Разлог през 1942 г. Парапунов пише: "Драги другари, в днешните съдбоносни дни, когато тираническият крак на германския фашизъм и неговите български агенти тъпчат, ограбват и обезправявят народа ни, да се действа половинчато и колебливо, разединено и неорганизирано, значи да си играем с огъня. Не, не може да продължава повече така! И днес е най-изгодният момент да се спаси страната от катастрофа. Въпросът е за България. Ще я има или не? Ще бъдем ли свободни или не? Ето въпросът над въпросите."

               Парапунов е имал кураж да казва цялата истина. Негови са думите, които показват смелост и прозорливост, но и една рискована мисъл: „Може би някои чакат победата от Русия, от Източния фронт. Това е най-опасното опортюнистично и най-паразитно чакане”. На 26 юли 1941 г. организира Разложката партизанска чета, с което слага началото на партизанското движение в България. След създаването на ОФ, работи за развиването на неговите структури в Югозападна България. В началото на 1943 г. е Командир на Четвърта Горноджумайска въстаническа оперативна зона.

Убит от засада на полицията край село Бараково по пътя за Горна Джумая.

               Съдбата на Никола Парапунов е един от многото примери на противоречиво отношение от поколенията. До 1989г.  около неговото име и живот се създава ореол, превръщат го в легенда, особено  за младото поколение. «След 10 ноември, заличиха неговото име от улици и предприятия, "обесиха" го, когато отстраняваха паметника. Може ли от един и същи човешки     живот веднъж да направиш мит, а след това безпардонно да го натикаш в прахоляка на забвението, стремейки се да заличиш дори видимия спомен за него! Оказва се, че ние българите го можем и май през всички исторически времена сме го правили.» – споделя музейната уредничка Ем. Кадурина от бившия вече музей на Никола Парапунов в Разлог, неговата родна къща.                            

Много малко хора знаят, че самият Н.Парапунов е писал стихове.Че през годините на съпротивата се е опитвал да пише роман, посветен на майките. Че е имал музикални предпочитания към класиката и конкретно към романтиците, че любимите му български поети са били Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, чиито стихове  е знаел подчти наизуст.

              Личността на Парапунов е обвита с ореола на славата. Наричали са го Пирински орел, сравнявали са го с Левски и Гоце Делчев заради организаторските му качества. За две години властта издава 3 смъртни присъди срещу Никола Парапунов. Така, под сянката на смъртта, той продължава своята нелегална дейност.

             Никола Парапунов като всеки човек е имал възможност за избор, онзи важен за всеки избор, който определя живота за десетилетия напред. Общоизвестно, е че  неговото семейство не е  било бедно. Истината е, че той е имал реалната възможност за един уреден, спокоен живот. Нима за  него не е било по-лесно да си гледа службата, да си получава добрата заплата, да се ожени и да свие свой дом. Могъл е, но не го е направил. Направил е друг избор за себе си –  да се бори за социална справедливост. А в основата на такъв избор е най-важният морален принцип – общото благо, справедливост за другите. Никола Парапунов е имал свои убеждения като всеки човек, поне заради смелостта му заслужава уважение. Мисля си дали Никола Парапунов носи вина за допуснатите грешки от други хора след 1944 година, след като е заплатил най-високата цена – собствения си живот.

             Първият партизански отряд действа в района между Разлог и Западните Родопи  (1941-1944). Първите партизани в Разложко, Никола Парапунов, Костадин Катранджиев, Крум Радонов и Никола Рачев, създават през м. юли 1941 г., Разложката чета. Командир на четата е Никола Парапунов. Снабдява се с оръжие от разбитата отбранителна линия Метаксас при нападението на Третия райх срещу Гърция. През 1942 г. в околностите на с. Белица е създадена Белишката чета „Яким Цоков“. Води тежък бой с полицейски подразделения през м. май 1943 г., атакува с. Белица.

            През месец август 1943 г. в местността „Хайдушка поляна“, близо до с. Белица, се формира Разложкият отряд при обединението на Разложката и Белишката чета.

Командир на отряда е Крум Радонов, политкомисар Георги Мадолев. Води бой при м. „Башлиица“, овладява четири горски стопанства в Разложко и Беличко. През м. февруари 1944 г. боди бой при с.Елешница.

            От м. май 1944 г. се наименува на загиналия партизански командир Никола Парапунов. Разраства се и се подразделя на три батальона, действащи в района на Южна Рила, местността „Предела“ и гр. Банско. В периода м. април/м. септември 1944 г. провежда акции в с. Елешница, с. Горно Драглище и с. Долно Драглище.

В началото на м. август 1944 г. се включва в сборния Рило – Пирински отряд и участва в Жабокрекската акция от 24 август 1944 г. На 9 септември 1944 г. отрядът участва в установяването на властта на Отечествения фронт в гр. Разлог, гр. Банско и селата в околността.

Между “Осанна и разпни го!”

След 1989 година партизанското движение не се приема от много хора – партизаните биват заличени от историята – все едно не са съществували. Откъснати са цели страници от историята, заедно с имената на участниците в тези събития, оставили костите си по нейните кръстопътищата. От крайно възвеличаване и почти обожествяване, до пълно отричане и разпъване на кръст. Възкачени до небесата и низвергнати в калта на презрението.

Помирението, разкаянието, прошката – възможни ли са?

Заключение:

Решихме да участваме с темата за партизанското движение в Пиринския край, но не си дадохме сметка за трудностите, които ще срещнем, поради факта, че тези страници от историята са напълно отречени през последните години. Но как може да се премахне такава част от историята, която засяга много хора с всичките стръмни и лъкатушещи пътеки на мечти и възторзи, на страданията и мъчителните съмнения, на радостите и успехите?

  А когато всички тези години са свързани с живота и съдбата на стотици хора, увлечени от порива на духовната си енергия, с просветлението на ума и душите на много младежи, които вървят по техния път?

 За разработката на темата прегледахме много материали, прочетохме не малко мемоарни книги, ровихме се в архиви, запознахме се с партизанското движение, с конкретните условия, в които се е развивала бойната им дейност. И все пак едва ли сме обхва­нали всички въпроси на темата.

При написването на материала се опряхме на сведенията от музея в гр. Добринище и музея в гр.Разлог. Спомняме си учудването на музейната работничка в Разлог, когато отидохме да потърсим материали за Никола Парапунов. Тя искрено се зарадва, но недоумението и, че тази тема може да интересува някого, ни подсказа колко далеч от историческата правда се намираме. Никой вече не се интересува от тази анатемосана част от българската история.

Отначало трудностите бяха големи. Ние самите бяхме слушали за партизанското движение, защото все още има хора, свидетели на тези събития, и те продължават да говорят с възторг и възхищение за близките си родственици, участници  в антифашистката борба и партизанското движение. Разбира се, чували сме и аргументите на обвинителите, според които партизаните идеализират тази част от историята като крият истината за допуснатите грешки и извращения. Но всъщност не знаехме много по въпроса, защото никой вече не говори по тази тема. Тя е табу. Хората се страхуват да говорят, не искат да споделят мнение, за да не  засегнат едните или другите. Истина е, че книгите за партизанското движение са писани само от бивши партизани и от партийни функционери и според съвременната оценка за тази част от историята, не трябва много да им се вярва. Затова в нашето изложение се постарахме да откроим двете противоположни становища, без да изразяваме пристрастие към нито едно от тях. Велик или срамен е този период от историята – искаме да разберем.