Памет и... безпаметност българска

(Заглавието е взаимствано от статия във в. Дума с автор Бойка Асиова, януари 2013)

За и против събарянето и “оцветяването” на паметниците

Когато политическите полюси в една държава непрекъснато се променят, забелязва се едно по-особено отношение към историческата памет. В зависимост от това кой каква цел преследва с търсенето на истината, която понякога се пренебрегва, защото е трудно доказуема или неудобна, историчeската памет се люшка от едната крайност в другата. В началото на 90-те години се създава истинска истерия по събарянето на паметници на партизани и антифашисти. Почти в цялата страна има градове и села, където се допускат такива извращения, отречени от всички здравомислещи хора. Историята си е история. Каквато и да е тя трябва да се помни, за да не се допускат повече такива грешки от потомците. А паметниците, освен че са свързани с хора, които имат близки и наследници, имат и автори – скулптури и художници. Това са и техни произведения, за които те са вложили труда и таланта си.

Тази мания не подминава и паметника на Никола Парапунов гр.Разлог. Паметникът е от 1970 година с автор проф. Иван Нешев. След 1989 година в родния град на партизанския командир и антифашист, тогавашното ръководство на местното СДС решава да се събори паметника на Никола Парапунов, който се намира в центъра на града, на градския плoщад. Изпращат кран пред монумента и демонтажът започва. Свалят главата, след нея започват да разчастват и тялото. Но става така, че кранистът умира. Умира посред бял ден, неочаквано, в момента на събарянето на паметника, в кабината на крана.

Всеизвестна истина е, че никой не се наема да попречи, да попита защо се унищожава паметникът. Нито съидейците, нито гражданите, свикнали да приемат паметника като част от пейзажа, не се замислят кому е нужно премахването на паметника  и на кого пречи. След смъртта на краниста обаче много хора се замислят и я приемат като знак свише. Защото костите на Никола Парапунов, убит из засада, местени неколкократно, последно са положени под мраморната композиция.

От страх или от чувство за уважение към паметта на загиналия, никой повече не посмява да пипа паметника и връщат фигурата на мястото и. И до ден днешен монументът с фигурата на Никола Парапунов си стои кротко на площада в гр.Разлог и не пречи на никого.

По-благосклонна е съдбата към паметника на Иван Козарев. В родното му Добринище не е извършено посегателство нито на паметника в центъра на града, нито на паметника на лобното му място.

За подвига и живота на Балкан хората отдавна са произнесли своята "присъда". Само няколко месеца след победата на антифашистката съпротива, на лобното място на първия български партизанин край Добринище е издигнат непретенциозен циментов барелеф. Неизвестният майстор е издълбал сполучлив каменен образ на Балкан. На мраморната плоча са изсечени няколко думи. Въпреки превратностите на времето, те продължават да са най-точната оценка за делото на този човек: "Иван Козарев, борец за народно благоденствие".

На 31 март 2014 година в Добринище официално бе почетена паметта на първия партизанин Иван Козарев, по случай 70-годишнината от смъртта му.

Ще цитирам няколко мнения по повод разрушаването на паметниците в България. Изглежда, че в това сме най-добрите.

„Аз лично бих оставил всички тези паметници на мира. Те са знак на своето време и могат да бъдат прекрасен урок по история, но може би трябва да се даде обяснение до какви ужасни неща е довела идеологията, която ги е издигнала. Разбираемо е защо тази тема предизвиква силни емоции у множеството и то не може да измисли решение на проблема. Ето защо тези паметници обикновено са изоставени и неподдържани”.

(Мариуш Шчигел, полски журналист и писател)

"Абсолютно против съм оцветяването и всякакви други "осъвременявания" на паметниците. Всички цивилизовани държави задържат направеното от другите преди това - дори когато периодът или епохата са компрометирани политически. Паметниците най-добре говорят за себе си и срещу себе си. Всяко друго мацане и събаряне не е правилно” – мнение на професор  Крум Дамянов, един от най-известните скулптори, автор на мемориалните ансамбли "Асеневци" във Велико Търново, "Създателите на българската държава" в Шумен, "Самарското знаме" в Стара Загора и на монумента "Знаме на мира" в София.

"В България обичаме да плюем културата си и историята. Тук лесно се поругава всичко. Вместо да строим, българите предпочитаме да събаряме. В Рим пазят статуите на диктатори и императори, а ние мразим комунизма и се опитваме да го зачеркнем, сякаш никога не е съществувал"– изказване на проф. Старчев по повод реконструкцията на паметника пред НДК в София

Спечелена ли е битката с паметниците?

Въпреки многобройните опити да се заличи миналото в продължение на повече от 20 години, мисля че не. Заличени се много табелки на улици, поставени са„подходящи” имена за улиците, демонтирани или преместени са много  паметници в опит се да изрежат спомените на нашите дядовци и баби. Но тази битка се оказва неуспешна, защото паметта е дадена на хората не да водят безумна битка срещу нея, а да се поправят грешките в името на по-доброто бъдеще.  Да се помни миналото, добро или лошо, трябва да има следи за него, знаци и символи, които да предупреждават. Каквото и да правят, хората не могат да променят или зачертнат миналото. Опитите миналото да бъде забравено са неправилни, защото хората помнят местата, където преди това е имало паметници. Паметта е останала.  Това е урок за поколенията, който  не трябва да се забравя от тези, които идват след тях.

          Част от паметниците, свързани с партизанското движение и антифашистката борба,  възприемани като символи на тоталитаризма, са съхранени и експонирани в Музея на социалистическото изкуство,открит на 19 септември 2011 г. Това е първата музейна институция в България, предназначена да събира, опазва и представя образци на българското изкуство,  създадени през периода 1944 - 1989 г., тематично свързани с епохата на социализма.  Музейният комплекс се състои от парк, изложбена зала и видеозала.

            Този музей има както привърженици, така и противници, но това не учудва никого.